- А как ще ги върнем? - попита Д-р Стаменов. От погледа му личеше притеснение. Младият физик, още не беше сигурен в позиционирането на транзисторите...
- Те ще останат тук, все пак... - вметна Кацарски - ...това е само трансформатор на съзнанията и образите. Телата им ще са си на масите...
- А ако не можем да ги върнем...
- Ще можем, тестовете показаха, че мишките отново имат същите спомени и същите отношения помежду си - следователно, съзнанията им са същите...
- Значи, можем да пускаме?
- Да, провери уредите...
Компютрите забучаха дори още по-силно от нормалното, като младите учени усетиха нещо като земетръс в лабораторията им. Постепенно светлинния прах покри телата на Даниел и Елена, които скоро бяха изцяло облъчвани. Стаменов провери параметрите и съмнението отново се прокрадваше по лицето му...
- Почти сме готови на 100%, Професоре! - Стаменов съобщи с треперещ глас - Нормално ли е да отнема толкова време?
- Може би...
Последва миг тишина... Доколкото тривиалния шум в залата, можеше да се нарече тишина. Професорът погледна стъписания Стаменов въпросително, но и с лека загадъчна усмивка.
- Там са... - доволно се усмихна професор Кацарски - Сигурно вече се чудят какво става...
Телата на Даниел и Елена не помръдваха от местата си, потънали в йонизираните влъкна...
- Там са... - повтори по-силно Професора - Да можехме да им видим физиономиите, а?
***
Даниел се огледа и осъзна, че нещо не е наред. Нямаше как да познае таванската стая, в която се намираше, но не това беше проблемът в момента. Един по един идваха въпросите, първия от които беше "Защо всичко тук е старо?" - около него видя кашони с книги, кашони с винилови касетки, плочи, касетофон, който изглеждаше поне на 50 години...
- Къде съм? - чу се да отронва Даниел, когато шумолене се разнесе, идващо от наблизо, може би 5-6 метра. Има ли някой там?
- Даниел? Това ти ли си, аз съм - Елена! - тих женски глас въпросително изследваше пълния с вехтории таван. - Защо тук мирише така?
- Елена? - дотътри се до нея и погледа му се спря върху дрехите - морално остарели парцали, които напомняха на стар български филм от 90те години. От онези, които даваха по РетроТв, събота вечер, когато никой нормален нямаше да седне да гледа. Пеньоарът, който я покриваше, беше подсилен и с жилетка, която напомняше на баба му. Дори се поусмихна леко на странния външен вид на младата жена. Но това беше до момента, в който срещна погледа и и осъзна, че може би трябва да види собствения си такъв. На идване към нея, беше забелязал огледало, към което сега се втурна. Как изглеждаше - о, да отвратително!
- Къде са ни пратили, че сме облечени като баба и дядо?
- Не къде, а кога... - отвърна с хитра усмивка Даниел...
***
Преоблечени по малко по-"съвременна" мода, Елена и Даниел се скитаха по улиците на Стария град - толкова познати и за двамата, но толкова... различни. Основният им въпрос отпреди малко получи и своя отговор - 1990 година. Видяха вестници на една будка и датите по тях. Беше 28 август 1990 година. Елена се опитваше да си спомни, какво беше правила като малка по това време. Ваканцията с родителите? Летен лагер? Почивка на село при баба и дядо? Сякаш беше преди цял един живот за нея. За Даниел, беше ясно какво бе правил по това време - играеше си на улицата, както през цялото лято, та чак до края на неговото детство.
- Аз ще ида малко до махалата - заяви той на Елена, която още изглеждаше объркана и стъписана - Ти ще можеш да се оправиш в града и без мен, нали?
- Ами... да, сигурно... помня къде живеех... - отвърна плахо тя, но все пак доби смелост и тръгна нагоре по Булевард Априлски
- Добре, нека се видим пак тук довечера към 8, за да обсъдим, какво ще правим, съгласна?
Тя не му отвърна, а само поклати глава и с по-бодра крачка се отдалечи в избраната от нея посока. Даниел от своя страна тръгна надолу към своя роден квартал. След като пресече "Райна Княгиня" и сви надолу по стария път на тролеите, скоро се озова на булевард "Черни връх"
- Стария Black Hill - прошепна на сее си Дан - Колко е странен без всички нови офис-сгради и Мола на мястото на читалището "Н.Й.Вапцаров"...
Той вървеше из Кв."Черни Връх" и постепенно в главата му изплуваха познатите места - сладкарницата, в която все искаше да го водят, междублоковите игрища, гаражите. Всичко, както си го спомняше, сякаш беше в музей на живота си. Но беше реално, а не направено с цел да бъде посещавано от туристи и любопитни зяпачи.
Скоро се спря пред двора на ОУ "Захари Стоянов" - първото му училище. Сега в късното лято, училището не беше пълно с ученици, а с играещи си деца, които не бързаха да се откажат от ваканцията си все още. Нищо, че се намираха в нейния най-страшен враг - училището! Даниел влезе в двора и седна на пейка, която избираше прекалено дълго, та чак родителите наоколо се зачудиха, що за странник е това. Той невъзмутимо си седеше там и гледаше малчуганите как играят футбол на близкото игрище. Сякаш и на него му се искаше да обуе кецовете и да се включи в играта и да покаже, какво може на другите деца. Докато си мечтаеше за спортни подвизи, топката на децата се отклони и се доближи до неговата пейка и едно от момченцата се втура в лудешки бяг за да я вземе, за да може играта да продължи час по-скоро. Наближаваше заник и децата знаеха, че всяка секунда игра е ценна. Всеки ден преди даскало беше ценен. Момченцето най-накрая стигна до пейката, където Дан му подаде топката, погледна го и рече:
- Ето, вземи я Дани!
- Благодаря! - чинно изрецитира момченцето, преди втора мисъл да го сполети внезапно - Ти ме познаваш?
- По-добре отколкото си представяш, Дани...
